Много майки откриват дори по най-безвредни начини как визуалните образи могат да повлияят на кърменето им. „Помня, как се опитвах да кърмя първото си бебе, докато със съпруга ми гледахме филм на ужасите у дома,” разказва Деб Робъртс от Минеаполис, Минесота, САЩ. „Бях толкова напрегната, че млякото ми не потичаше.”

Терористичните атаки на 11 септември 2001 над Световния търговски център в Ню Йорк и над Пентагона в Арлингтън, Вирджиния, донесоха ново ниво на ужас за визуални образи, видени по телевизорите по цял свят. Дните след атаката бяха изпълнени с объркване и несигурност, докато хората се опитваха да разберат какво се е случило и какво ще се случи по света.

Продажбите на антидепресанти, лекарства против безпокойство и сънотворни скочиха с 27,5 процента в Ню Йорк в седмиците след атаките, според NDCHealth, служба за информация за лекарствата, която е взела цифрите от продажбите на дребно. Несигурността очевидно е донесла много стрес на много хора, включително кърмещи майки.

По света, кърмещите майки се срещат със стресови ситуации в семействата си, по време на природни бедствия, и във времена на война. И, също като с Робъртс, стресът може да повлияе на кърменето. „Майката, попаднала в стресова ситуация, може да каже, че е ‘изгубила млякото си’”, според ‘Книга с отговори за кърменето’, LLLI. „Не е необичайно за кърмещите майки да забележат временен спад в количеството кърма или забавен рефлекс на потичане на млякото, когато са под голям стрес” (Mohrbacher and Stock 1997). Въпреки това, спадът е временен и с времето и със съзнателно усилие за релаксация, ще се случи по-нормален рефлекс за потичане на кърмата.

„Новата майка е особено уязвима за стрес,” казва Катлийн Кендал-Такет, Ла Лече Лига лидер и психоложка, която работи с жертви на травми. „Тя вече е в уязвима позиция, защото не спи много.” В допълнение към това, психологическото тегло да се грижиш за друго човешко същество може да направи ужасяващи събития да са още по-шокиращи. „Внезапно тя е отговорна не само за себе си,” казва Кендал-Такет, „но и за този нов живот.”

Да се гледа скъпо медийно отразяване на стресови събития може да влоши нещата, според Кендал-Такет. Образите, които изскачат от някои трагедии, с майки, сграбчили бебетата си и бягащи от страх, не помагат. „Това са ужасни образи за повечето хора,” казва Кендал-Такет. „За новата майка те отекват особено дълбоко и болезнено, защото тя се идентифицира силно с други майки.”

Жителите на САЩ, които не са преживявали атака на своя територия за повече от 50 години, бяха засегнати особено силно от атаките. Много майки от други страни са имали по-пряк опит с война. Известно ниво на стрес става част от ежедневния живот на места, където заплахите са по-постоянни.

„Тероризмът и войната почти никога не повлияват на кърменето според моя опит,” според Брандел Фалк, който живее в Израел. Друга израелка, Сюзън Нахман-Сребрник, обяснява повече. „Колкото и невероятно да звучи, свикваш. Всяко израелско дете знае да стои настрана от подозрителни предмети, точно както американските деца научават да не се качват в колите на непознати. Отваряш багажника на колата си и ръчната си чанта за проверка преди да влезеш който и да е паркинг, правителствена сграда или търговски център. Това става част от дневната ти рутина. Животът продължава. След началния шок, когато хората са залепени до телевизорите и радиото си; след погребенията и ‘шива’ (период на траур), продължаваш. Трябва да го направиш.”

Френската лидерка Женевиев Трел, която е живяла в Ирак по време на Ирано-Иракската война и в Саудитска Арабия по време на Войната в залива, идентифицира чувството на парализа, което засяга много американци след атаките на 11 септември. Тя казва: „Една от основните нужди на човека е да има възможност да си представи бъдещето и да прави планове, дори съвсем бегли. Това, което става в несигурни ситуации е, че правенето на планове изглежда рисковано, защото бъдещето е много трудно за представяне. Естественото поведение е да останеш където си, да спреш и да чакаш да видиш.”

Да са в уязвима ситуация е сало на Нахман-Сребрник и Трел някои методи за справяне. „Най-полезното предложение, което мога да дам, е да прекарвате много време с приятелите си и да говорите, говорите, говорите,” казва Нахман-Сребрник. Тя също така подтиква хората да:

• Ограничите времето, което прекарвате в четене на медийни спекулации или да гледате графични, свързани с кризата, репортажи;
• Останете активни чрез упражнения. Аеробиката и упражненията за сила са известни с това, че помагат за освобождаване на ендорфини, което създава чувство на благосъстояние.
• Ядете питателна храна; не посягайте към нездравословни храни.

Трел казва, че да запазиш бодър дух има много общо с това, в каква компания си. „Друго нещо, което научих, е да стоя настрана от песимисти,” казва тя. „Не се ограждам напълно от новините, защото трябва да съм информирана, за да мога да вземам решения, когато се налага, но не искам да се оставям да бъда хипнотизирана от това, което виждам, чета или чувам. Като сменях каналите в деня, когато САЩ започна [кампанията си в] отговор, бях изумена от всички спекулации около събитието. Много говорене, анализиране и коментиране от хора, които правеха само това – говореха.

Ако да бъдете информирани ви помага да се справите, опитайте се да четете вестник или статии от списания, вместо да гледате телевизионни новини. Писмените описания често са по-малко обезпокоителни от яростната атака на гледки и звуци в телевизионния репортаж. Ако това, което четете, стане твърде интензивно, е лесно да оставите вестника и да си починете от новините. По-късно можете да продължите да четете със собствен темп, вместо този на телевизията. Да слушате новини по радиото може да е по-лесно от хипнотизиращите образи по телевизията.

Нормални реакции

Важно е да осъзнаете, че въпреки че много хора се събират заедно, за да тъжат след обща трагедия, не е необичайно хората да превключат на караници и раздразнителност скоро след това. „Раздразнителността,” казва Кендал-Такет, „може да е знак за депресия.”

Разсеяността, чести злополуки и дори чувство на отдалеченост от реалността могат да са естествени реакции във време на хаос. Изгубени ключове за кола, забравен списък за пазаруване, вземане на грешен завой – малки злополуки, които изглеждат почти комични, съпоставени до събитията по света. Важно е да сте търпеливи със себе си и любимите си хора, докато всеки се справи със собствените си чувства на шок, тъга и страх.

Кърменето успокоява майките

За много жени кърменето действа утешаващо. Отпускащият хормон пролактин се увеличава в кръвния поток, докато бебето се храни, и може да се помогне за постигане на чувство за нормалност в необичайна ситуация. По време на големи природни бедствия, в допълнение към тези, създадени от хората, други ползи от кърменето наистина стават видни. „едно от нещата, които сме научили по време на бедствия е, че понякога бебетата, които не сучат, не оцеляват,” казва Кендал-Такет. Поради ограничения достъп до адаптирано мляко, шишета или вода, бебетата, които не са на кърма, са особено уязвими по време на сериозни бедствия.

Родители на деца, излезли от бебешката възраст, също се сблъскват с трудната работа да помогнат на децата си да се справят с напрегнати ситуации в собствения им живот и такива по света. Най-новата книга на Барбара Колостро, „Родителски грижи във време на криза”, третира специфично с това, как родителите могат да се справят с някои ежедневни трагедии, като смърт, развод и сериозна болест, но също предлага някои по-генерални проникновения. „Независимо дали имаме работа със смърт, болест, злополука, развод или хаос, ще се нуждаем от спокойствие, оптимизъм и решителност да се справим с хаоса, загубата и страданието, които вървят ръка за ръка с всяко от тези,” пише тя. „Как се справяме с нашата скръб ще даде на децата ни инструменти да се справят с тяхната.”

Кендал-Такет разказва история как е говорила с възрастна жена, която е преживяла една война и е трябвало да се евакуира бързо, когато е била дете. Когато я попитала за спомените й от ситуацията, жената коментирала, че те били доста спокойни и не особено разтревожени, защото родителите й изглеждали уверени и владеещи положението, дори в хаотична атмосфера. Когато трябва да се справим с трудни времена, спокойният родител прави голяма разлика, казва тя, дори когато ситуацията е все още напрегната. „Не знаете непременно, че нещата ще се наредят,” казва тя, „така че не можете да кажете това, но можете да кажете ‘Това е, което правим като семейство’”. Тези, които са живели в страни по време на война, са се научили да излъчват същата тази увереност. Да не се поддаваш на паниката е трудно за някои хора, но това прави живота при предизвикателни ситуации по-лесен.

Женевиев Трел, която е живяла в Средния изток във военно време и е родила в Багдад по време на бомбардировки, обяснява: „Статистически има много по-малък риск да си директно застрашен или наранен от тази война, отколкото има да караш в натоварен трафик или на дълги разстояния, да си жертва на престъпление или на природно бедствие, или да се сблъскаш със сериозна болест. Свикнали сме да живеем с тези страхове. Можем да направим същото с това, което се случва сега.”

Източници:

Coloroso, B. Parenting Through Crisis. New York, NY: Harper Resource, 2000.
Mohrbacher, N. and Stock, J. THE BREASTFEEDING ANSWER BOOK. Schaumburg, IL: LLLI, 1997.

Понякога кърменето не е за приятните чувства,  гушкането и гледането в очите. Понякога кърменето е за оцеляване, за това, дали бебето ти ще доживее първия си рожден ден или не. За някои това твърдение може да изглежда твърде драматично, но за тези от нас, които са преживяли урагана Катрина, е факт. Също така ще предупредя хората. Моята история ще бъде трудна за четене.

На 27-ми август 2005, се събудих, за да приготвя децата си да отидем на Световното Честване на Кърменето (Световната Седмица на Кърменето, ССК) в Билокси, Мисисипи, САЩ. Както винаги, гледах новините докато обличах и хранех децата си, тригодишната Бетси и Ейзлинг, почти 6 месеца. Това, което видях, ме уплаши. Ураганът Катрина беше в Мексиканския залив, прокарвайки пътя си към дома ми в Пас Крисчън, Мисисипи. Тогава разбрах, че ще трябва да се евакуираме. Домът ни е в зоната на наводнението, и въпреки че никога не се бяхме наводнявали, се евакуирахме за всеки ураган, който дойдеше към сушата. Бурята беше главната тема на разговор по време на срещата по случай ССК и на обяда след това. Въпреки, че всички бяхме обезпокоени, нямахме идея колко лошо ще бъде.

На следващия ден със съпруга ми натоварихме децата, няколко ката дрехи и семейните снимки във нашия ван. Родителите ми заедно със сестра ми, съпруга и и десет-месечното им дете се евакуираха заедно с нас в дома на роднини, намиращ се на над 160 км навътре от брега. На 29-ти август изчакахме бурята там. Дори и толкова навътре от брега, колкото бяхме ние, гледах как дърветата в двора бяха събаряни от вятъра и гледахме репортажите по новините докато токът спря. На следващата сутрин се отправихме на нашето бавно, тежко завръщане в Пас Крисчън, за да видим, какво е останало от домовете ни. Пътуването беше трудно. Трябваше да пътуваме по черните пътища, тъй като главните магистрали бяха блокирани за всички, освен за спасителните превозни средства. Трябваше често да спираме и да чакаме за хора с резачки да отрежат дърветата, които лежаха напречно на пътя. По време на тези спирания, аз кърмех Ейзлинг и успокоявах Бетси, която беше разтревожена от това, което виждаше през прозореца на колата. Трябваше да заобикаляме паднали електропроводи, а когато доближихме брега, трябваше да намерим алтернативни пътища, заради къща или купчина коли, блокиращи пътя. Когато пристигнахме в района, където живеехме, трябваше да обиколим малко, за да намерим път да влезем. Входът беше блокиран от нечия къща, която беше отнесена на пътя от основите си. Нашият квартал не изглеждаше да е много лошо засегнат. Улиците бяха кални и бяха разпръснати отломки, но повечето от къщите бяха с покривите си.

Обаче като навлизахме навътре в квартала, видяхме неща, които бяха много обезпокоителни. Лодка се беше настанила на пътя. Покъщнина стоеше върху покривите на къщите. Коли се намираха на места, на които знаех, че не бива да са. Дъхът ми спря, когато спряхме пред нашата къща. Камионът на съпруга ми беше на един метър наляво от мястото, на което го беше паркирал. Предната ни врата беше изкъртена от силата на напиращата вода. Бързо стана ясно, че водата всъщност е минала над върха на покрива ни. Таваните ни се бяха срутили и всичко, което ни беше останало, беше скелета на къщата ни. Обяснявах на дъщеря ми, която все още беше в колата, че къщата ни е „счупена“ и ще трябва да се поправи, когато сестра ми дойде пеша по алеята ми. Двете плачехме и тогава й казах, че всичко е наред, така или иначе мразех тапетите в банята. „О!“ – каза тя – „ Да не би да мразеше и банята?“ Започнахме да се смеем на ситуацията и тогава видях съседката си, Гено, тичаща нагоре по улицата.

Плачеше толкова силно, че ми беше трудно да я разбера и отне няколко минути, преди да ми стане ясно, какво се опитваше да каже. Върнала се от работа и намерила съпруга си и три годишния си син, удавени в дома им. Не можехме да се обадим за помощ. Мобилните ни телефони не работеха. Всъщност трябваше да оставим Гено, държаща сина си, увит в хавлия, докато ние отидохме да й намерим помощ. Помощта дойде на следващия ден.

На 31-ви август напуснахме дома на родителите ми, който беше претърпял само минимални повреди и се завърнахме в нашата къща, за да се опитаме да спасим някои неща. Оставих децата ми с майка ми за два часа, през които нямаше да ме има. Искрено се наслаждавах на климатика в колата. Това беше отдих от 35 градусовата жега, която търпяхме. Когато стигнахме до къщата ни, намерихме 78-годишния ни съсед, който не беше имал вода и храна 3 дни. Той оцелял на втория етаж на дома си, където стоял в 1,5 метра вода 12 часа. Дадохме му каквато храна и вода имахме с нас и направихме всичко възможно за го убедим да напусне разрушената си къща и да отиде в подслон. Също така трябваше да кажа на следователя кои къщи на улицата ми да погледне за тела, тъй като знаех кой е останал и кой се е евакуирал. Гледах как петима мои приятели и съседи бяха изкарани от къщите им в чували и поставени в задната част на пикап. В този момент със съпруга ми решихме да вземем децата ни и да предприемем дълго, страховито пътуване, за да останем с роднини в Нашвил, Тенеси, САЩ. Тръгнахме с половин резервоар гориво и без идея къде ще можем да намерим още. В края на краищата успяхме да намерим гориво в Алабама и пристигнахме в Нашвил на следващия ден, където останахме за 10 дни, докато електричеството и водата бяха възстановени.

Къде в тази ситуация е важността на кърменето на бебета и малки деца? То ни помогна да оцелеем. Изключително кърменото ми бебе остана хидратирано в непоносимата горещина. Не трябваше да се притеснявам за забъркването на адаптирано мляко в момент, когато не можехме да се изкъпем или пък да пуснем тоалетното казанче. Също така, докато спяхме в палатка в двора, ритмичното сучене на дъщеря ми ме успокояваше през нощта. Три годишното ми дете реши да суче отново за това кратко време и можехме да споделяме тази утеха. По-късно приятелките ми от Ла Лече Лига ми разказаха техните истории, точно толкова драматични, колкото и моята собствена. Една жена дори кърмила две бебета, които не били нейни, тъй като майките им не можели да намерят адаптирано мляко  през първите дни след бурята. Колко по-добро може да бъде кърменето от това?

Когато се върнахме от Нашвил и започнахме да събираме парчетата от живота си, разбрахме, че нашите членове на Ла Лече Лига от цялата страна са ни се притекли на помощ. Тези от нас, които са претърпели големи загуби, получиха храна, дрехи, обувки, лекарства, играчки и дори неща като колички, седалки за кола и кошари.  Благодарна съм, че реших да кърмя и да се присъединя към Ла Лече Лига. Една вече ужасна ситуация би била още по-лоша иначе. Благодаря ви, сестри мои. Благодаря ви за вашите мисли, вашите молитви и вашата помощ.

Когато бях бременна с първото си дете, се подготвях като четях всичко, което можех за бременността и раждането. Бях решена да имам немедикаментозно раждане и за щастие, желанието ми се сбъдна. След като родих Елиът бях изумена колко буден и готов за кърмене беше. Той засука добре веднага и сучеше почти постоянно по време на краткия ни престой в болницата.

Когато пристигнахме вкъщи, се мъчех да се справя с чувството на изтощение. Когато следродилната тъга се появи, се опитвах да се справя с плача на Елиът. Въпреки че кърмех на поискване колкото често и дълго синът ми желаеше, изглеждаше, че той плаче често и спи малко. Помня, че се обадих на местната ми Ла Лече Лига лидерка и на консултант по лактация за подкрепа. Най-добрият съвет, който получих е да полегна, докато детето ми суче. Защо не се сетих за това по-рано? С тъга осъзнах, че в подготовката ми за раждане, не бях чела достатъчно от правилните книги за кърменето, затова приятелка ми даде назаем копие на ‘The Womanly Art of Breastfeeding’ (Нежното изкуство на кърменето). Докато я четях, небето се проясни. Вместо да управлявам на микрониво всеки аспект на кърменето и спането на бебето ми, имах нужда да почивам и да опозная бебето си. Вместо да чета книга за родителството, трябваше да прочета моето бебе. Щом направих това, нещата започнаха да стават по-лесно и да откликвам на знаците на бебето, стана втората ми природа.

За съжаление, не можех да посещавам срещи на Ла Лече Лига, защото времето съвпадаше с графика ми за почасово частно преподаване. Обаче често посещавах интернет страницата на ЛЛЛ за информация и за да получа подкрепа от истории на други майки.

Когато Елиът беше щастливо 15-месечно кърмаче, открих бучка в дясната си гърда. Докторът ми ме посъветва да се прибера, да отбия сина си и да се върна след 6 седмици за изследвания. В шок се прибрах вкъщи и заплаках. Елиът и аз работихме толкова усилено, за да изградим тази любяща връзка. Той беше емоционално дете с големи нужди, което не можех си представя да отбия. Обадих се на консултант по лактация, която настоя, че отбиване не е необходимо в тази ситуация и че утразвукът и мамограмите може да се правят на кърмещи майки. Тя ми донесе принитарни материали от ‘Книга с отговори за кърменето’ на ЛЛЛ и препоръча да не отлагам ходенето до доктора ми, да го питам за по-нататъшни изследвания.

Въоръжена с убеденост и информацията ми от ЛЛЛ, се върнах при доктора си, който поръча ултразвук и мамограма. Докато чаках резултатите от изследването, установих, че стресът и тревогата са мъчителни, но кърменето на синът ми ме успокояваше. Тестовете показаха солидна маса и хирургът ми препоръча премахване. Той разбра колко важно беше за мен кърменето и не предложи отбиване. Бях притеснена, че операцията ще се отрази на способността ми да се грижа за сина си и да го кърмя, но всичко мина невероятно добре. Бучката беше премахната под обща анестезия и се събудих в интензивното, чувствайки се чудесно и без нужда от болкоуспокояващи. Скоро след това се завърнах вкъщи и веднага накърмих сина си от засегната страна, без никакъв проблем. Възстановяването ми беше бързо и кърменето продължи без затруднения. Оказа се, че бучката беше лактационна аденома, доброкачествено образование в гърдата на кърмеща жена. Бях толкова благодарна, че не последвах сляпо препоръките на доктора ми да отбия, а потърсих второ мнение. Елиът сучеше щастливо докато не се отби сам на 21-месечна възраст.

Сега, когато кърмя дъщеря си Елън, поглеждам надолу към белега на дясната ми гърда. Той постоянно ми напомня как със сина ми запазихме нашите кърмачески отношения, дори и пред опасността от потенциално сериозно състояние. А напоследък простото действие да кърмя Елън е успокоение за мен, тъй като се справяме със загубата на скъпата ми свекърва. Дългите стресиращи часове на посещение в погребалното бюро бяха поносими, тъй като бяха прекъсвани от посрещането на нуждите на дъщеря ми да бъде накърмена. Когато Елън беше на пет  месеца, посетих първата си ЛЛЛ среща. Редовно посещавам месечните срещи и съм толкова благодарна за визията и модела на майчинство, който тази организация насърчава. Научих толкова много от ЛЛЛ лидерите, публикациите, интернет страницата и от другите майки. Благодаря на Ла Лече Лига, че подкрепи мен и моето семейство през стреса на майчинството и живота.